НАЙ-НЕОБХОДИМОТО НЕЩО ЗА ВСЕКИ ЧОВЕК

Първото необходимо нещо за всеки човек е да произнесе Келиме-и тевхид и да повярва в неговия смисъл. Келиме-и тевхид е казването на Ля иляхе илляллах Мухаммедун расулюллах. Значението му е: Аллаху теаля съществува и е един. Мухаммед (алейхисселям) е Негов Пейгамбер. Повярвалият в това се нарича мю’мин или мюслиманин. Вярата, за да остане постоянна, е необходимо да се отбягват нещата, довеждащи до неверие, както и да се отбягват признаците, символизиращи неверие.

Куран-и керим е словото на Аллаху теаля. Той е изпратил Куран-и керим на Мухаммед (алейхисселям) посредством меляике на име Джебраил (алейхисселям). Думите в Куран-и керим са на арабски, но Аллаху теаля е Този, Който ги е подредил една до друга. Арабските думи в Куран-и керим са низпослани от Аллаху теаля под формата на подредени айети (знамения). В смисъла, носен от тези букви и думи, се съдържа словото на Създателя. Тези букви и думи се наричат Куран. Значенията, разкриващи словото на Аллаху теаля, също са Куран. Куранът, който е словото на Аллаху теаля, не е създаден и e изначално и вечно качество, също както и другите Негови качества. Джебраил (алейхисселям) всяка година по един път идвал и прочитал Курана, низпослан дотогава, както бил редът на айетите в Левх-ил махфуз, а Пейгамберът ни (алейхисселям) повтарял. Годината, в която Пратеникът (алейхиссаляту весселям) напуснал този свят, меляикето дошло два пъти и прочело заедно цялата Книга. Мухаммед (алейхисселям) и голяма част от Есхаба му знаели Коран-и керим наизуст. След като Пратеникът (салляллаху алейхи ве селлем) починал, негов халиф станал Хазрети Ебу Бекр (радияллаху анх). Той събрал всички записки, както и сахабиите, знаещи Книгата наизуст, и накарал една комисия да запише целия Куран-и керим. Така се появила книгата, наречена Мусхаф. Всички сахабии постигнали съгласие, че всички букви в този мусхаф са на точното си място.

Словата на Мухаммед (алейхисселям) се наричат хадис-и шерифи. Тези от тях, чиито смисъл принадлежи на Аллаху теаля, а думите и изразът са на Пратеника (алейхисселям), се наричат хадис-и кудси. Книгите с хадиси са многобройни. Сред тях най-известни са “Бухари” и “Муслим”.

Знанията, касаещи вярата, се наричат иман. Заповедите, които трябва да се изпълнят, се наричат фарз, а тези, които трябва да се отбягват, се наричат харам. Фарзовете и харамите се наричат ахкям-и ислямиййе. Човек, неповярвал дори в едно от ислямските знания, се нарича кяфир (неверник).

Второто необходимо нещо за всеки човек е изчистването на сърцето. Когато се каже “сърце”, се разбират две неща. Мускулът, който се намира в гърдите ни, се нарича “сърце” от всички хора. Това е материалното сърце, което имат и животните. Второто сърце е невидимото, намиращо се в материалното. В религиозните книги под “сърце” се има предвид второто. Мястото на ислямските знания е това сърце. Човек вярва и отрича с него. Повярвалото сърце е чисто, а сърцето, изпълнено с неверие, е мръсно, мъртво. Изчистването на сърцето е наше първо задължение. Вършенето на ибадети и особено кланянето на намаз, както и казването на истигфар, изчистват сърцето, а вършенето на харами го увреждат. Пейгамберът ни (алейхиссаляту весселям) казва: “Правете много истигфар! Аллаху теаля опазва от болести и всякакви тревоги онзи, който чете дуата за истигфар, и му дава препитанието, откъдето не очаква.” Истигфар е казването на “Естагфируллах” [О, Аллах! Прости ми!]. За да се приемат молитвите, човекът трябва да е мюслиманин; да се разкайва за греховете си; да знае значението на изречените думи и да вярва в тях. Дуата, отправена с почерняло сърце, не се приема. След трикратно изричане на дуата и продължаване на петкратния намаз, сърцето се изчиства и започва да говори, т.е. да иска заедно с езика. Дуата, която се отправя само с език, без да се иска и със сърцето, не носи полза.