НАЙ-НЕОБХОДИМОТО НЕЩО ЗА ВСЕКИ ЧОВЕК

Първото необходимо нещо за всеки човек е да произнесе Келиме-и тевхид и да повярва в неговия смисъл.

 Келиме-и тевхид е казването на Ля иляхе илляллах Мухаммедун расулюллах.

Значението му е:

Аллаху теаля съществува и е един.

Мухаммед (алейхисселям) е Негов Пейгамбер. Повярвалият в това се нарича мю’мин или мюслиманин. Вярата, за да остане постоянна, е необходимо да се отбягват нещата, довеждащи до неверие, както и да се отбягват признаците, символизиращи неверие.

Куран-и керим е словото на Аллаху теаля.

Той е изпратил Куран-и керим на Мухаммед (алейхисселям) посредством меляике на име Джебраил (алейхисселям).

Думите в Куран-и керим са на арабски, но Аллаху теаля е Този, Който ги е подредил една до друга.

 Арабските думи в Куран-и керим са низпослани от Аллаху теаля под формата на подредени айети (знамения).

В смисъла, носен от тези букви и думи, се съдържа словото на Създателя.

Тези букви и думи се наричат Куран.

Значенията, разкриващи словото на Аллаху теаля, също са Куран.

Куранът, който е словото на Аллаху теаля, не е създаден и e изначално и вечно качество, също както и другите Негови качества.

Джебраил (алейхисселям) всяка година по един път идвал и прочитал Курана, низпослан дотогава, както бил редът на айетите в Левх-ил махфуз, а Пейгамберът ни (алейхисселям) повтарял.

Годината, в която Пратеникът (алейхиссаляту весселям) напуснал този свят, меляикето дошло два пъти и прочело заедно цялата Книга.

 Мухаммед (алейхисселям) и голяма част от Есхаба му знаели Коран-и керим наизуст.

 След като Пратеникът (салляллаху алейхи ве селлем) починал,

 негов халиф станал Хазрети Абу Бакр (радияллаху анх).

 Той събрал всички записки, както и сахабиите, знаещи Книгата наизуст, и накарал една комисия да запише целия Куран-и керим.

Така се появила книгата, наречена Мусхаф.

Всички сахабии постигнали съгласие, че всички букви в този мусхаф са на точното си място.

Словата на Мухаммед (алейхисселям) се наричат хадис-и шерифи.

Тези от тях, чиито смисъл принадлежи на Аллаху теаля, а думите и изразът са на Пратеника (алейхисселям), се наричат хадис-и кудси.

Книгите с хадиси са многобройни.

Сред тях най-известни са “Бухари” и “Муслим”.

Знанията, касаещи вярата, се наричат иман.

 Заповедите, които трябва да се изпълнят, се наричат фарз, а тези, които трябва да се отбягват, се наричат харам.

Фарзовете и харамите се наричат ахкям-и ислямиййе. Човек, неповярвал дори в едно от ислямските знания, се нарича кяфир (неверник).

Второто необходимо нещо за всеки човек е изчистването на сърцето.

 Когато се каже “сърце”, се разбират две неща.

Мускулът, който се намира в гърдите ни, се нарича “сърце” от всички хора.

Това е материалното сърце, което имат и животните.

Второто сърце е невидимото, намиращо се в материалното. В религиозните книги под “сърце” се има предвид второто.

 Мястото на ислямските знания е това сърце.

Човек вярва и отрича с него.

Повярвалото сърце е чисто, а сърцето, изпълнено с неверие, е мръсно, мъртво.

Изчистването на сърцето е наше първо задължение. Вършенето на ибадети и особено кланянето на намаз, както и казването на истигфар, изчистват сърцето, а вършенето на харами го увреждат.

Пейгамберът ни (алейхиссаляту весселям) казва:

“Правете много истигфар!

Аллаху теаля опазва от болести и всякакви тревоги онзи, който чете дуата за истигфар, и му дава препитанието, откъдето не очаква.”

Истигфар е казването на “Естагфируллах”

[О, Аллах! Прости ми!].

 За да се приемат молитвите, човекът трябва да е мюслиманин;

да се разкайва за греховете си;

да знае значението на изречените думи и да вярва в тях.

Дуата, отправена с почерняло сърце, не се приема.

 След трикратно изричане на дуата и продължаване на петкратния намаз, сърцето се изчиства и започва да говори, т.е. да иска заедно с езика.

Дуата, която се отправя само с език, без да се иска и със сърцето, не носи полза.