СПОРЪТ И ВЪЗДЕЙСТВИЕТО МУ В ОБЩЕСТВОТО

1

В името на Аллах, Всемилостивият, Милосърдният!

         Възхвалата и благодарността е за Всевишния Аллах.

Единствено на Него се подчиняваме и Го зовем за помощ и опрощение.

Не съществува друго истинско божество, което заслужава да бъде обожавано, освен Аллах.

Той е Творецът, който ни сътвори и не ни остави в заблуда, а изпрати пратеници, за да ни покажат правилния път.

 И нека саляту селям да бъде за Мухаммед

(саллеллаху алейхи ве селлем).

         

          Нека да не забравяме, че един от най-неприятните и болни проблеми, предизвикващ омраза и вражда между хората, е спорът. 

Това e словесна борба, с която се цели анулиране становището на един от спорещите, за доказване на различни, противоположни мнения и възгледи.

         Спорът e резултат на скрита ненавист и вражда, която е причина за взаимна омраза между хората. Споровете и разприте дават възможност на шейтана да всява отчуждение между хората. Това прекъсва възможността за вършене на добри дела и дава плод на лошите деяния.

         Пратеникът на Аллах (с.а.с.) казва:

         “Няма народ, който да не се е заблудил след напътствието, отдавайки се на спора.”

/Тирмизи/

          Често чуваме, че спорът поражда истината, но това е мнение на отделни хора.

Ако така бе в действителност, то религията щеше да ни напъти към него.

 Но тъй като ползата от спора почти винаги е била малка, а вредата огромна, той е порицан.

Спорът никога не е удовлетворявал истината, нито пък констатирал заблудата и безполезното, а най-често е средство, чрез което се възбужда вражда, унищожава добрите нравствени качества и чистотата у хората.

 

         Имам Евзаи (Аллах да го помилва) е казал:

         “Когато Аллах Теаля пожелае зло за един народ, Той го ангажира със спор и го възпрепятства от извършване на добри дела”.

 

         Най-опасен е спорът, който засяга религията, защото я унищожава, обрича на провал делата на хората, отдалечава ги от истината и им пречи да опознаят правилния път.

Поражда злоба в сърцата, всява омраза и отвращение помежду им.

По този начин се развалят приятелските връзки и отношения.

Най-малкото, което се цели при спора, е кой да надделее и да бъде над другите.

А стремежът за надделяване винаги е причина за прекъсване на хармоничните

oтношения, тъй като се използват силни изрази,

само и само да се защити спорещият.

Това е повод за постоянно изпадане в заблуда и използване на лъжа.

Това са черти от лошия характер, отдалечаващи човека от Дженнета.

Пратеникът (с.а.с.) казва:

         „Аз гарантирам къща в покрайнините на Дженнета за онзи,

който остави спора, дори и да бъде прав. Гарантирам къща в центъра на Дженнета за онзи, който остави лъжата, дори да бъде и на шега.

И гарантирам къща в най-високия Дженнет за онзи, който си подобри характера.”/

Aбу Давуд/ 

         Билял ибн Саад (р.а.) казва:

         „Когато видиш един човек, самонадеян и налагащ своето мнение, (знай, че) той е губещ.” 

         По принцип човекът е склонен да спори, защото има умствени възможности, с които Аллах Субханеху ве Теаля го е дарил.

И има способността да използва словесни хитрости и уловки и да си служи с измама и лъжа, когато се опре на страстите и желанията си и премине границите на справедливостта.

 Обзема го чувството да се изтъкне пред обществото и да се покаже като безгрешен в постъпките си, и порядъчен в начина си на живота.

Изкушението не оставя човека на спокойствие, а го надделява и тласка към стълкновения в разговорите с останалите хора.

Такъв човек долавя съмнителните неща и дири изрази, 

с които да се аргументира. 

Прибягва към украсяване и оправдаване на заблудата и недействителното. 

А когато срещне противоречие или опозиция, предприема своята тактика - спора. 

Започва да атакува изпълнен с желание да надделее и победи, без да се стреми да достигне до истината.

Аллах Субханеху ве Теаля казва:

         §И вече разяснихме за хората всякакви примери в този Коран. Но най-много от всичко друго човек оспорва.§

/Сура “Кaхф”/18/:54/

         Спорът е вродено качество у човека.

Някои от хората имат красноречие в говоренето и способност да оспорват.

 Говоренето при тях е ненаситна страст.

Макар и да знаят, че са далеч от истината и че тя е на страната на другите, те пак спорят.

Пейгамберинът (с.а.с.) казва:

         „Аллах Теаля ненавижда най-много онези хора, които са непримирими в спора.”

         Ибни Аббас (р.а) казва:

         „Достатъчно като гнет за теб е да продължаваш да бъдеш спорещ и достатъчно като грях за теб е да продължиш да извършваш делата си за показ пред хората.”

         Спорът е присъщ за евреите и езичниците, които са оспорвали Пейгамберина (с.а.с.) и другите Пратеници (а.с) за да възпрат хората от истината и да ги следват. Аллах Теаля казва:

         §Ние изпращаме пратениците само като благовестители и предупредители. 

И спорят неверниците, стремейки се чрез лъжата да заличат истината. 

И взимат на присмех Моите айети и онова, с което бяха предупреждавани. §

/Сура “Кехф”/18/:56/

         Именно, затова Ислямът се бори против неоснователното спорене.

Аллах Субханеху ве Теаля се обръща към вярващите със следните слова:

         §И спорите ли за нещо, отнесете го към Аллах и към Пратеника, ако вярвате в Аллах и в Сетния ден! Това е най-доброто и най-похвалното за изход.§

/Сура “Ниса”/4/: 59/

         Eсхабите, техните последователи и всички добри мюсюлмани презирали споровете и ги забранявали, защото задълбочаването в тях е неблагочестивост. Мюсюлманинът трябва малко да говори и повече да мълчи, с изключение при споменаване на Аллах Субханеху ве Теаля.

         Хасен ел-Басри (р.а.) чул хора да спорят и рекъл:

 “Онези там се отегчиха от ибадета, унесоха се в празни приказки, намаля им страхът от Аллах и заспориха”.

         Праведните халифи и водачи порицавали хората, които обичали да спорят, даже ги превъзпитавали, а най-вече, когато този спор се отнасял за ибадета или за невидими неща, свързани с Аллах Теаля, Неговите качества, Съдния ден или съдбата.

 Това са въпроси, свързани с вярата и убежденията, които мюсюлманите са задължени безспорно да приемат.

         Aсхабите (р.а.) са били далеч от кавги и спорове. Пример за това е случката, когато група неверници отишли при Aбу Бaкр Сиддик (р.а.) и му рекли:

 “Ти чу ли твоят приятел какво казва?!” 

Той попитал:

 “Какво?” Те отговорили: “Казва, че  снощи е пътувал до джамията “Акса” и се е кланял в нея!”

Aбу Бaкр рекъл: “Той ли ви каза това?” 

Те отговорили: “Да!” А той казал:

 “Значи това е истина!”

         Друг пример във връзка с това е, когато част от есхабите се кланяли в джамията “Куба”.

 При тях дошъл човек, който ги известил за промяна на Кибле (посоката за намаз) - от Ерусалим към Мекка.

Те в същия миг директно се обърнали в посока “Кaабa”

и продължили намаза си, без да питат и оспорват.

         Това е задължение на всеки мюсюлманин, когато получи информация от достоверен източник, той трябва да я приеме, а ако е лъжа или заблуда, да я отхвърли без оспорване и кавги.

         Люкман (а.с.) поучавайки своя син, казва:

 ”О, синко! Не спори с мъдър човек, нито пък със самонадеян.

И не общувай с угнетител и заподозрян.” 

А в друго предание се казва:

 ”О, синко! Не спори с мъдър,

 нито пък с глупав, защото мъдрият ще те победи, а пък глупавият ще ти навреди.”

 

         Някои хора грешат в разбирането си, като си въобразяват, че премълчаването и въздържането от спорене е признак на слабост, когато другите ги предизвикват.

Напротив, това е разумност, мъдрост, благонравие и запазване на самообладание.

 Аллах Теаля казва:

         §Рабите на Всемилостивия са онези, които ходят по земята с кротост и ако невежите им отправят думи, казват:

 “Селям (мир да има, т.е. не са склонни към спорове и вражди).”§ 

/Сура” Фуркан”/25/: 63/

         Молим Аллах Теаля да пречисти сърцата ни от злоба, ненавист, завист и всички морални болести.

 Амин!